Стара Загора може да се гордее с много имена, посветили себе си на Отечеството – дали живота си за свободата и подчинили дейността си на просперитета ни като народ. Днес, много от тези имена са забравени или останали незаслужено неизвестни за днешните поколения.
Едно от тях е това на Зюмбюла Попстефанова, която спокойно може да бъде наречена „старозагорската Райна Княгиня“. Колко от нас знаят коя е тя и какво е сторила за България?
„Родена е на 6.08.1857 г. в семейството на хаджи Васила Желязкова и отец Стефан Колчев в Стара Загора. Васил Левски се сприятелил с баща й и станал кум на родителите й през 1858 г., а по-късно и неин кръстник. Близките връзки на семейството й с Апостола и с местния революционен комитет повлияли на възпитанието й и мирогледа“, разказва спомените на будната старозагорка Веселина Пракова. Те се пазят в Държавен архив – Стара Загора, като „Частични постъпления за живота и дейността на Зюмбюля Попстефанова“ под номер 592.
Тя била съученичка с Райна Попгеоргиева в девическото училище на Теофано Попова, двете стават близки и остават приятелки за цял живот. След завършване на старозагорското школо поемат по един и същи път – Райна Попгеоргиева става даскалица в родното Панагюрище, а Зюмбюля в Клисура. Заклела се във вярност на народното дело, тя получава заръката на местния революционен комитет да ушие знамето на клисурските въстаници. На 20-ти април предава копринения байрак на председателя Никола Караджов с думите „Да живее свободата! Да живее България!“
След потушаването на Априлското въстание Клисура е опожарена, а населението е подложено на жестокостта на поробителя. Зюмбюля е принудена да се крие три месеца с оцелелите въстаници и жители на Клисура и околните селища в планината. Често, за да оцелее се налага да се преоблича като мъж, като кадъна или баба. „Свако й, който знае турски, наема турчин, който да ги закара с каруцата си до Стара Загора. За да го заблудят, младата жена се облича в дрипи и си начерня лицето със сажди, прави си бръчки. Отегчена от дългия път, изпълнен с неизвестности, когато наближили Казанлък тя извадила книга, което предизвикало съмненията на турчина. За да приспи мнителността му, свакото му предложил шише ракия, а смъмрил племенницата си да скрие четивото. Така се добрали до родната Стара Загора.“, продължава разказа за живота на смелата девойка, Веселина Пракова
На следващата година при отстъплението на руските войски и опожаряването на Стара Загора, турците посичат баща й , а Зюмбюля и семейството й стигат пеша до с. Турия, където доживяват Свободата.
След Освобождението се омъжва за Георги Стоянов от с. Колена, раждат им се две дъщери. По-малката, Райна почива на 8 години. Скоро се споминал и съпругът й. Останала с първородната – Стефания , тя отново учителства в Стара Загора, Казанлък, с. Пандаклий / Ямболско/, Казанлък, Мъглиж и в дома за сираци „Теофано Попова“…
До края на дните си будната старозагорка, въпреки влошеното си зрение, не спирала да чете. Често казвала: „Не мога да не чета! За мен книгата е другар, а четенето – храна!“
След 1919 г. когато загубила едно след друго дъщеря си и зет си, остава със своя внук Петко Глътников до смъртта си на 21.06.1930 г.
Днес във фондовете на „Държавен архив“ Стара Загора се пазят саморъчно написаните кратки спомени и автобиография на Зюмбюля /поп/ Стефанова и извинително писмо, че не може да присъства поради напредналата й възраст, по повод поканата на гр. Клисура на отбелязването на 50 -та годишнина от избухването на Априлското въстание. То е написано на пишеща машина, с дата 26.IV.1926 г. и саморъчен подпис на Зюмбюля Стефанова.
Една личност, незаслужено забравена, която заслужава достойното си място в пантеона на видните и достойни личности на Стара Загора и в златния летопис на героите на майка България. БНР