Днес Православната църква почита Свети Наум, който е един от най-близките ученици на славянските първоучители Кирил и Методий. Участвал в Моравската мисия на светите братя.
След смъртта на Методий се завърнал в България и стана един от най-вдъхновените организатори на Преславската книжовна школа. Около 900 г. се оттеглил в манастир край Охрид, а през 905 г. изградил своя манастир, известен днес като „Св. Наум“.

Именниците празнуват също и на 20 юни.

Заради невероятния му живот днес имен ден празнуват всички с имената Бисер, Бисера, Бисерка, Бистра и Наум.

Житие на свети преподобни Наум Охридски
Успение на св. Наум ОхридскиСв. преподобни Наум Охридски бил българин от благороден произход. Като оставил всичко, последвал славянските равноапостоли св. Кирил и Методий в Моравия и Рим, където папа Адриан ІІ го ръкоположил за свещеник.

Подир смъртта на св. Методий той заедно със св. Климент се отправил за България, където българският цар Борис-Михаил го приел с радост. Св. Климент като учител на славянска писменост изпратил в югозападната част на държавата, а св. Наум останал в тогавашната столица Плиска.

В 893 г. на историческия църковнонароден събор било решено българската столица да бъде пренесена в Преслав. На същия събор Симеон Велики бил провъзгласен за цар вместо приелия монашество св. Борис–Михаил, а св. Климент бил ръкоположен за епископ. Тогава на негово място за учител бил назначен св. Наум, който работил там седем години. После той построил манастир на брега на Охридското езеро на името на св. Архангели и живял в него десет години.

Преставил се в Господа в 910 г., след като приел монашеско пострижение непосредствено преди смъртта си. Погребали го на северната стена на храма, където мощите му и досега почиват неоткрити, защото, колкото пъти се опитвали да отворят гроба му, преподобният не позволявал това. От външната страна на храма е пристроена стаичка, в която нощуват болни и получават изцерение.

Св. Наум Преславско-Охридски бележит просветител
Братя, нека да не остане без помен и 
презвитер Наум, този брат, другар и 
състрадалец на блажения Климент… 
Из Най-старото житие на св. Наум, първа четвърт на X в.

Св. Наум Охридски. Щампа на Х. Жефарович, 1743 г.Навършват се 1150 години от рождението на презвитер Наум, ученика, сътрудника и продължителя на великото дело на равноапостолите Кирил и Методий, една от най-видните личности на средновековна България.

Син на „благородните си родители“, Наум е израснал в Мизия (житиеписецът е употребил неофициалното име на България през цялото Средновековие, а по-вероятно – средновековното областно наименование на дн. Македония – Долна Мизия). Там се присъединил към Кирил и Методий, „Които тогава ходеха по цялата Българска земя, подвизавайки се да обръщат прелъстените в православната вяра… За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят със светлината на истината… преведоха божественото писание, старото и новото, от елински (гръцки) език на простия български език и изобретиха сами букви за славянския език“; или към Методий по време на неговото управление на славянско княжество в дн. Източна Македония приблизително от 837 до 847 г., или към Константин-Кирил по време на неговата съдбоносна мисия сред българските славяни от поречието на Брегалница (дн. Североизточна Македония) от 855 до 859 г.

Известието на житиеписеца, че Наум е брат на Климент Охридски, повечето изследвачи приемат в духовен смисъл – че двамата са били най-близки съратници в голямата и продължителна борба за утвърждаване на славянобългарската просвета и книжнина. Изглежда истината е друга. Внимателният анализ на достигналите до нас факти не може да не доведе до убеждението, че може би действително Наум и Климент са били родни братя. Ролята на Наум, по-големия брат, по отношение на по-младия с десетина години и по-талантлив Климент (роден във втората половина на тридесетте години на IX в.), изумително напомня за нежните грижи и неотстъпната подкрепа на Методий спрямо Константин-Кирил.

И Наум, и Климент следват вярно Солунските братя, оказват им най-близка помощ и сътрудничество при мисиите им сред сънародниците им – българските славяни, при хазарите, моравците и панонците, „Вървейки с тях навред, та чак и до стария Рим“.

След смъртта на Методий на 6 април 885 г. Наум вероятно е един от най-близките му ученици, които оказват помощ на Климент за бързото написване на Пространното житие на безсмъртния славянобългарски първоучител, за да го издигнат наред с по-рано написаното Пространно житие на Константин-Кирил като щит за опазване на трудовете и заветите на Светите братя сред западните славяни. Но усилията им са напразни. Обединеният съюз на немските феодали, католическото духовенство и предателите от Моравския княжески двор подлагат Кирило-Методиевото дело в Моравия и Панония на погром и унищожение.

Климентовият житиеписец съобщава, че подложените на гонения Кирило-Методиеви ученици „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие“. Такива чувства и такъв стремеж са могли да изпитват само люде, изпаднали в беда в чужбина, към своето Отечество, от което навремето са тръгнали с любимите си учители по широкия свят.

За разлика от учениците моравци и панонци, които били хвърлени в тъмници или продадени в робство, а някои като Методиевия приемник Горазд и убити, Наум, Климент и Ангеларий, като български поданици, били насилствено прогонени от Моравия.

Добрали се със сетни сили до Белград, тримата мъченици били приети с голяма почит от боритаркана (според едно по-късно известие – княз Радислав) – българския военен и граждански управител на северозападните земи, като отдавна чакани гости.

Малко време се радвал княз Борис-Михаил на скъпите гости в столицата Плиска, донесли там светлината на Кирило-Методиевото дело, най-безценното съкровище на народ и държава. Отруденият Ангеларий набързо починал, а Климент след кратък отдих поел пътя към крайния югозапад на Българската земя, най-скоро освободените от византийското владичество територии, в които гръцкото културно и религиозно влияние на големите центрове Солун и Драч е било почти неотразимо. Висшите държавни интереси налагали по спешност да се създаде огнище на славянобългарска просвета и книжнина, за да се спаси българщината от гръко-византийските домогвания. По повелението и с щедрата помощ на княз Борис-Михаил, Климент създал в Девол (дн. несъществуващ град в южна Албания) просветно и книжовно средище.

Само Наум останал в североизточните български земи. И нему е била поставена аналогична задача. За да не се стигне до нежелано усложнение на отношенията с гръцките духовници в България и стоящата зад гърба им Византия, пак с помощта на мъдрия владетел Наум организирал славянобългарско просветно и книжовно средище за североизточните земи, но не в столицата Плиска, където била резиденцията на гръцкия архиепископ на България, а в близкото славянско селище Преслав (и Климент избрал за своята дейност не Лихнида, дн. Охрид, митрополитския център на югозападните земи, а Девол, град от същата епархия). По-младият Методиев ученик Константин Преславски съобщава, че да напише своето Учително евангелие го е подтикнал Наум. Това известие доказва, че ръководител и организатор на Преславското просветно и книжовно средище е бил именно презвитер Наум.

След блестящите изследвания на покойния наш учен проф. Иван Гълъбов в Залцбургския университет употребата на ненаучните понятия „Преславска книжовна школа“ и „Охридска книжовна школа“ повече няма оправдание, доколкото „школа“ преди всичко означава обособеност, своеобразие, вътрешно автономно развитие. Проф. Ив. Гълъбов доказа много близкото сътрудничество между творците от Девол-Охрид и Преслав, при безспорното първенство и влияние на Велики Преслав, в който са работили такива колоси като презвитер Наум, епископ Константин Преславски, презвитер Йоан Екзарх, черноризец Докс (вж. Черноризец Храбър), презвитер Йоан, презвитер Григорий Мних, черноризец Тудор Доксов, княз Симеон и др., докато постиженията на Деволско-Охридското средище са дело само на едного Климента, макар и великан на духа и словото. Доколкото в Девол-Охрид и Преслав са процъфтявали не само просветата и книжнината, но и изобразителното и приложното изкуство, архитектурата, занаятите и т.н., за които проф. Н. Мавродинов доказа стиловото им единство през цялата епоха на Първото българско царство, независимо от незначителните местни отлики, научните понятия са „Деволско-Охридско културно средище“ и „Преславско културно средище“.

Наум е бил един от организаторите на съдбоносния Първи всебългарски църковно-народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г., прогласил славянобългарския език за официален държавен и църковен език, въздигнал Кирило-Методиевото дело за знаме на българската държава и народ, връчено от княз Борис-Михаил в ръцете на неговия достоен син и приемник – Симеон Велики.

Веднага след събора се пристъпило към фактическата замяна на гръцките владици в България чрез ръкополагане на българи за техни викарни епископи (хорепископи), които да поемат управлението на епархиите. За пръв епископ на „български език“ е бил въздигнат Климент – епископ на Дрембица (Дебърца) или Велика (планинската земя на север от Охрид), викарий (заместник) на Охридския митрополит грък. Вероятно поради напреднала възраст Наум не е приел епископска катедра.

След ръкополагането на Климент за епископ, чиято дейност се съсредоточава главно в неговия манастир „Св. Пантелеймон“ в Охрид (не може да бъде случайно, че и Климентовият манастир в Охрид и Наумовият манастир в Преслав са имали за патрон един и същ светец, напротив, това е било подчертаване на братското взаимодействие и общата цел на двете културни средища), Наум оставя ръководството на Преславския център на Борисовия брат черноризец Докс и заминава за Девол, за да продължи Климентовата просветна дейност. Възможно е нататък да го е привлякла носталгията по родния край, която на стари години става непоносима. Много е възможно грижата за по-малкия брат и желанието да извървят отново заедно последните години от живота си да са имали своето значение. Но вероятно е размахът и мащабите на Климентовата дейност на югозапад да са накарали Преславския ръководен център да помисли за негови помощници и сътрудници, защото скоро след Наум натам заминава и друг от по-младите Методиеви ученици – Григорий, ръкоположен за епископ на Прилеп.

Седем години (886 – 893 г.) продължава дейността на Наум като ръководител и организатор на Преславското просветно и книжовно средище, седем години (893 – 900 г.) работи бележитият просветител в Девол. Едва когато създава достатъчно млади сили, на които да предаде светлината и целта на живота си, Наум, изнурен от трудове и страдания, се оттегля в своя манастир „Свети архангели Михаил и Гаврил“ – „небесните покровители“ на княз Борис-Михаил, на брат му Гаврил и на рано починалия Борисов син Гаврил. Дори да беше само това посвещение, то е достатъчно доказателство за изключително тесните връзки на деволско-охридските дейци с българския владетелски дом. Житиеписецът изрично известява, че Наум построил манастира си „със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаил-Борис и неговия син цар Симеон“. В притвора на манастирската църква е изобразен княз Борис-Михаил като ктитор на манастира, най-стария от днес съществуващите български манастири.

В своята обител на 23 декември 910 г. бележитият просветител и благодетел на българския народ починал, погребан от своя „брат, другар и състрадалец“ епископ Климент Охридски. Гробът му е запазен и до днес в нарочен параклис вдясно от олтара на манастирската църква.

Въпреки че църквата е преустроявана на два пъти, издигнатият от Наум храм се е запазил като централно помещение на сегашния. Тази оцеляла до наши дни църква, с гроба на Наум Преславско-Охридски и с високохудожествените си стенописи от 1806 г., дело на зографа Търпо Константинов от гр. Корча (вероятно дебърски майстор, заселен там, или потомък на дебърски заселник), в които централно място заемат образите на княз Борис-Михаил, на светите Седмочисленици – Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, отделно на Наум, Климент и княз Йоан-Владимир, е най-вълнуващият пантеон на Първото българско царство и на неговия Златен век.

Не, не е останал презвитер Наум Преславско-Охридски без помен и възхвала. Никой българин не е забравил, че той е един от първомайсторите, заложили в Преслав и Охрид основите, върху които се гради българската култура оттогава и до днес. И навеки.

Блиц