84-годишната Василка Георгиева е единствената жена, карала парен влак
84-годишната Василка Георгиева кара зимата при сина си Димо в София, но през лятото задължително се връща в старозагорския си апартамент. Жилището е в блок до гарата, а в нейния живот това е от голямо значение. Тя е първата и единствена жена в България, карала парен локомотив – професия, определена със закон само за мъже заради тежкия труд, който се полага в машината.
Но Василка – обикновено момиче от сливенското село Чинтулово, така преследвала мечтата си да кара влак, че пробила системата. Това станало през 1951 г., когато тя била едва на 19. И досега не може да каже със сигурност защо си избрала точно тази професия. “Тъкмо бях завършила заводско училище в Бургас и ме разпределиха като фрезистка в димитровградския завод “Вулкан”, разказва тя. Не ѝ било по сърце, затова един ден се престрашила и похлопала на вратата на димитровградското железопътно депо. Изумила всички с въпроса си дали нямат работа за нея. “Кадровикът и партийният секретар бяха любезни с мен”, спомня си тя. Те проверили където трябва, но отгоре им отговорили, че първо – не приемат жени за машинисти, и второ, в момента няма курсове в жепето. Тогава се родила идеята първо да започне като огняр на парен локомотив. Оказало се, че свободно място има в старозагорското депо.
Задълженията на огняря били да прехвърля въглищата от тендера (бункера) на машината върху пода в кабината, но след това той трябвало главно да чисти димната камера на локомотива. Била съвсем обикновена следната гледка: влакът е спрял на гарата, локомотивът се дави в пушек, машинистът смазва с масльонката лагерите на колелетата, а огнярят лъска черното туловище с парцала. По онова време толкова държали на това лъскане, че дори си измисляли специални пасти, с които черното на котела блестяло по-силно. Жената не може да забрави и първия си курс като огняр. Разпределили я в екипажа на машиниста Иван Демерджиев и първо закарали един товарен влак от Стара Загора до Карнобат. По онова време горели нискокачествени лигнити и по този маршрут локомотивът гълтал по 15 тона въглища. Бил немски, от серията 14-29 и вдигал до 80 км в час по релсите. Василка е стигала най-много до 110 км в час с парен локомотив по нашите железни пътища. Заради упоритостта ѝ все пак ѝ позволили и тя изкарала 18-месечен курс за машинисти. После карала пътнически влак от Бургас до Пловдив от серията 05. “Тези машини вдигаха до 120 километра, но аз не посмях чак толкова. Най-бърза беше отсечката между Оризово и Белозем”, спомня си машинистката. “Иван Демерджиев гледаше да не ме товари много. Пък аз исках да изпитам всичко и затова пожелах да мина на всички локомотиви в депото, да поработя с различни екипажи”, спомня си тя. “Ентусиазмът беше толкова голям, че всяка бригада се стремеше нейният локомотив да свири по различен начин”, разказва жената. Така по свирката железничарите познавали чий локомотив навлиза в гарата Майстор в нагласата на сирените се оказал новопостъпил при тях помощник-машинист – Георги Димов от Стара Загора. Той бил музикант, а баща му Димо – също машинист, свирел на мандолина. Георги знаел как да настрои сирената, че да звучи по-мелодично. Любовта им с Василка пламнала, оженили се и изобщо не вървяло тя да е машинист, а той – само помощник. Първият ѝ курс бил до Димитровград. По това трасе по-късно станала и единствената катастрофа, която преживяла. “Парните машини имат спирачен път от 300 до 700 м и хич не е шега работа да бъде спрян един влак. А най-големият майсторлък беше машинистът да спре локомотива точно до крана, от който трябваше да пълним вода на големите гари. В онзи ден аз надувам сирената, защото наближавам прелез, но един старец си кара каруцата и изобщо не се съобразява, че влиза в прелеза заедно с влака.
Нямаше как, блъснах го. За щастие, човекът оцеля, ударът го изхвърли на предната площадка, където стоят маневристите. Загина само конят”, разказва Василка. “Не че съм била кой знае какъв майстор машинист, по-скоро късмет съм имала, но никога не оставих влак на пътя, винаги стигах крайната гара”, дава си сметка жената. В началото на 50-те сред машинистите било модерно тежкотоварното движение, както го наричали. Включила се и тя, като поставила свой рекорд – закарала от Стара Загора до Ямбол товарен влак с тегло 2040 тона. Имал 77 вагона и бил дълъг 700 метра. Покрай професията си станала известна в цялата страна с моминското си име – Василка Владимирова. Вестници и списания пишели за нея, на два пъти я снимали и за кинохрониката. “Снимат и викат: Усмихни се, бе, момиче. Пък аз им отговарям: Какво да се усмихвам, аз влак карам, не е шега тази работа”. Навремето ѝ дали сребърен орден на труда и дори я включили в българската делегация за световното събрание на мира от 22 до 29 юни 1955 г. в Хелзинки. На тези официални събития машинистката ходела с военна униформа, защото по онова време БДЖ били военизирана организация. Василка дори получила офицерския чин младши лейтенант. И си отрязала дългите плитки, защото не се побирали под фуражката “Когато забременях, минах на локомотивите от маневрата, но карах машините до петия месец”, спомня си Василка.
През 1956 г. се родил синът ѝ Димо. След майчинството обаче не ѝ разрешили да се върне в депото. И я пратили някъде в ДАП-а – държавно автомобилно предприятие, където ѝ поверили склад за резервни части. Но било писано все пак да се пенсионира като локомотивен машинисти. “През 1982 г. честваха 70 години на локомотивното депо в Стара Загора и ме бяха поканили като бивш техен кадър. Дори в деловия президиум ме сложиха. А там беше и някакъв голям началник от София, който попитал коя съм. Разказали му, а той се възмутил, че не съм на работа при влаковете. И ме уреди пак като машинист на парен локомотив – този път на гара Калояновец, близо до Стара Загора. По онова време все още имаше такива парни локомотиви, наричаха ги машини от неприкосновения запас. Поддържаха ги в готовност да пътуват, ако се наложи, във военно време. За да не губят форма, ги карахме понякога до Чирпан и обратно. Докато се пенсионирах през 1987 г.”, вълнува се Василка.
24chasa.bg
