На 13 януари 2020 г. се навършват 142 години от
повторното Освобождение на Стара Загора по време на Руско-турската война 1877 –
1878 г. По повод паметното историческо събитие, на 13 януари /понеделник/ от 09:00 часа в храм “Св. Въведение Богородично” ще бъде отслужена заупокойна Света литургия от храмовото
свещеничество.
От 2008 година, когато се навършиха
130 години от Освобождението на Стара Загора, Община Стара Загора и Старозагорската
митрополия отбелязват по този начин славната дата в историята на града.
По време на Руско – турската война /1877-1878
г./, на 31 юли 1877 г. при Стара Загора се води ожесточена битка. Упоритата
няколкочасова съпротива на руската войска и Българското опълчение задържа
настъпващите турци и дава възможност на част от населението да се изтегли на
север, към Балкана. След оттеглянето на защитниците към връх Шипка, останалите
в града казаци и опълченци се барикадират в отделни къщи. Отбраната продължава
до 1 август, когато целият град е опожарен и разграбен от войската на Сюлейман
паша.
По исторически сведения загиват
около 14 500 невинни българи. Освирепели от твърдата съпротива, турците
извършват нечувани кланета. Не са пощадени дори и тези, които търсят спасение в
православните храмове. В тях загиват няколко хиляди души, а църквите са унищожени.
Малцина се укриват по тавани и мазета,
незасегнати от огъня, и стават неволни свидетели на зверствата. Според
описанието на Юлий Викед, английски офицер в щаба на Сюлейман паша, върху
българите връхлетели не хора, а „като че ли били някои бесни дяволи”.
Едва на третия ден Сюлейман паша спира
с жестокостите и събира в лагер оцелелите. Между тях няма мъже. Много жени и
момичета са изпратени към Одрин и Цариград. Малко от тях се връщат след
Освобождението в града.
След оттеглянето на турската войска
Стара Загора е напълно унищожен и обезлюден град, изоставен дори от домашните
животни. В продължение на няколко дни в него не живее никой. Едва към средата
на август 1877 г. се завръщат отделни турски семейства (100-150 човека). Те се
заселват в по-здравите къщи и започват да прибират богатата реколта на
българите, с която се прехранва и върналото се по-късно население. В града се
сформира полиция.
Пет месеца Стара Загора е в ръцете на
турците. Пожарищата продължават да тлеят, а навсякъде в града има камари от
трупове. Властите безуспешно се опитват да ги погребат, използвайки ангарията
на чирпански селяни. Загиналите старозагорци така и не са погребани, а снега
милостиво покрива всичко.
Зимата на 1877 г. е сурова, а падналият
сняг e дълбок. Уповавайки се на това, турците не са особено бдителни в последните
дни на годината, смятайки че русите няма да атакуват в такова време. На 10
декември 1877 г., след дълга обсада пада Плевен. Руското командване решава да
предприеме широкомащабно настъпление по всички направления, въпреки лошото
време. В края на месец декември 1877 г. Южният отряд на Руската армия
начело с генерал-лейтенант Фьодор Радецки се спуска от Балкана при невероятно
тежки зимни условия. В състава на Южния отряд са включени и дружините на
Българското опълчение, покрили своята Самарска светиня с неувяхваща слава в
боевете при Стара Загора и Шипка през лятото на 1877 г. След трудния преход
Радецки пристъпва към изпълнение на основната си задача – разгром на
Централната османска армия (26 768 войника и 83 оръдия) с командващ Вейсел
паша. Генерал-майор
Струков, назначен за командир на Лейбгвардейския улански полк е включен в
състава на Средната колона на Южния отряд при заключителния етап на войната. Командва
3 конни полка на Предния отряд. В разразилата се на 8 и 9 януари 1878 година
битка при Шипка-Шейново руските войски печелят категорична победа.
При последвалото настъпление те
освобождават Казанлък, а на 13 януари 1878 г. и Стара Загора. За окръжен началник е назначен руския офицер Куликовски.
Този път няма тържествено посрещане от
страна на населението, единственият човек, който посреща освободителите е
българката Неда Черковкина успяла да оцелее в петмесечния ад. За нейните
страдания пише възрожденецът Г. Димитров в книгата си ,,Страданията на
българите и Освобождението на България през 1877-78 год.”
Тези събития не са отразени в
спомените на Ат. Илиев, х. Г. Славов, Ат. Иванов и Минко Минев. Когато се завръщат
в освободения град, те се осведомяват за станалото от дошлите по-рано.
Започва бавното и мъчително
възстановяване на града от руините, за да достигне до нас, съвременниците в
днешния си вид.