Новият генерален секретар на ООН говори там на български през 2004 г. “Скъпи другари, тук съм, за да изразя солидарността на Социалистическия интернационал с Българската социалистическа партия. Успехът на БСП и на левицата ще бъде успех на социалистите по целия свят.” Тези думи изрече на български португалецът Антониу Гутериш на 1 август 2004 г. Новоизбраният генерален секратар на ООН тогава беше председател на Социнтерна и се качи на Бузлуджа за събора на социалистите. Със сигурност той е видял и силуета на някогашния Дом-паметник на БКП на върха, известен повече като “чинията”. Тази година се навършиха 35 г. от помпозното откриване. О.р. подполковникът от Строителни войски Кольо Георгиев (вляво) и Марин Драганов, инвеститорски контрол на обекта, са приятели и до днес. Снимка: АВТОРЪТ “За да разчистят и подравнят площадката, строителите най-напред разбиха с взривове скалите и така намалиха височината на върха с около 7 метра. После се шегуваха, че с високия 70 м пилон на паметника се извисява точно 1500 м над морското равнище.” Това разказва о.р. подполковник Кольо Георгиев от някогашната Старозагорска дивизия на Строителни войски, главен изпълнител на обекта. “Като оперативен офицер отговарях и за строителството, и за хората. Във върховите години – 1976-а, 1977-а и 1978-а, горе в планината имаше 500-550 трудоваци – кофражисти, арматуристи, зидари, тенекеджии. Те изпълниха 80 % от грубия строеж. Цивилните бяха подизпълнители. Днес все ме питат: Наистина ли никой не загина или не остана инвалид за цял живот? Отговарям: ами ако е имало, нали щях да съм в затвора! Мога с две ръце да се подпиша, че наистина тогава никой не пострада сериозно, ако не броим нечии замръзнали уши. Хората ни получаваха всеки ден инструктаж за безопасна работа и се трудеха под близкия надзор на майстори с опит”, разказва пред “24 часа” Кольо Георгиев. Той бил на Бузлуджа от 2 януари 1974 г. Там от лейтенант стигнал до подполковник, командир на батальон. “Където има една приказка – на Бузлуджа се ожених, там се родиха и децата ми – двамата ми синове са с бузлуджанска кръв”, разказва бившият офицер, днес на 71 г. “Работех като млад офицер по водоснабдяването на Бургас, но вече знаехме за Бузлуджа. Един командир се майтапеше, че на върха щели да се качат “сибирските дивизии“ – толкова сурови били условията. Но командирът на дивизията генерал Делчо Делчев ни казваше друго: Ще ви събера там само момчета, които ще вършите работа.” Когато за първи път стъпил горе, имало сняг и мъгла – условия, които щели да го съпътстват често през следващите години. 4-5 войници правели сондажи, в които след това заложили взривовете, с които подравнили площадката за строителството. Компресорите замръзвали и се налагало да ги свалят надолу с булдозерите, за да се постоплят и заработят наново. Гърмели през лятото на 1974 г., вложили 300-400 кила взрив. После оформили площадката така, че отдолу да легне на твърда скала – прословутия бузлуджански мрамор. Той самият живеел в една от хижите на върха. Но никой от войниците горе не бил настанен на палатка – всички били пръснати по околните хижи. Още в началото изградили и масивна столова с кухня – зидът ѝ бил дебел 25 сантиметра. “Макар и строители насред Балкана, войниците на Бузлуджа си бяха в истинска казарма. Имахме плац, сутрин на развода вдигахме националното знаме, както си е по устав. Ставането беше в 5,30 ч сутринта, в 8 ч започвахме работа. Когато се налагаше, на обяд се хранеха на обекта В храната задържително имаше топли напитки – чай и кафе, шоколади, никой не можеше да остане гладен. Колкото до облеклото – на всеки се полагаше топло дунапреново яке и ушанка в студените дни. Работеше се с ръкавици и задължително с каски на главите. А когато се сглобяваше скеле на 20-30 м височина, хората бяха с предпазни колани – подобно на работниците от енергото по електрическите стълбове. После някой изчисли, че за цялото време сме монтирали 106 километра скеле и сме завъртели 75 хиляди жабки – това са снадките на тръбите, които ги държат, за да се крепят здраво. Като във всяка казарма и при нас имаше дневални. Бяхме си направили караулно помещение – едно заслонче. Момчетата, които през вечер даваха нарядите, не участваха в строителството”, разказва Георгиев. Само цивилните майстори и техническите ръководители живеели в Казанлък, всеки ден трябвало да идват до върха с автобус. Само че в началото го нямало днешния пряк път от Крън. Рейсът пътувал до връх Шипка и оттам още 12 км по билото на Стара планина до Бузлуджа. По този обиколен път докарвали и материалите. Момчетата работели с ентусиазъм. Но не от някакъв криворазбран партиен патос, а защото така можели да получат повече домашни отпуски. “Тези, които са служили по това време, сигурно помнят, че на редник държавата плащаше по 1,50 лв. на месец. Но нашите войници можеха да заработват допълнително по 15-20 лв., когато работеха на акорд и надхвърляха задачите си. А имаше моменти, когато трябваше да се трудим и нощем, на 3 смени, защото например наливането на бетона беше непрекъснат процес”, допълва картината о.р. офицерът. 87-годишният днес Марин Драганов от Казанлък бил инвеститорски контрол от страна на Комитета за култура. Без неговия подпис не можело да се похарчи и лев, а подписът означавал, че работата, за която се плаща, наистина е свършена, и то добре. “За да ме назначат на тази работа, трябваше да подпиша декларация, че ще работя честно”, спомня си Марин. И до днес двамата с Кольо Георгиев си остават приятели, както е било и преди 40 години. Генералната сметка за цялото строителство на Бузлуджа била за 24 милиона лева, помни добре Драганов. От тях 16,5 млн. лв. били за самата “чиния” – почти всички те от даренията на българския народ, които къде доброволно и искрено, къде насила и скърцайки със зъби, направил в онези години. Останалите пари били за административно-битовата сграда, за елподстанцията, за пътищата. От първата сума останал половин милион, който веднага бил прибран от хората на Централния комитет. Кольо Георгиев и Марин Драганов в днешно време избягват да се качват на Бузлуджа, отвратени от разрухата, която цари в изоставената от 25 г. “чиния”.

24chasa.bg