Oще от пръв поглед Ванина Йорданова излъчва финес, изящество и изтънченост както на сцената, така и в живота.
При разговори с нея се усеща зрялост, нетипична за възрастта й.
Родена е във Варна и морето е една от големите й любови. Учила е класически балет в Националното училище по изкуствата „Добри Христов”. Дебютира на сцената на Варненската опера в балета “Жизел”. Това не е достатъчно за нея и тя решава да продължи обучението си в НАТФИЗ.
Старозагорският драматичен театър е първата й професионална сцена. В началото на лятото миналата година директорът на театъра Светла Тодорова забелязва Ванина на студентски театрален фестивал в Хасково. Това се оказава достатъчно и малко по-късно ръководителят на ДТ „Гео Милев“ предлага договор на талантливата млада актриса.
Ванина признава, че е силно повлияна от брат си, театралния режисьор Николай Йорданов, който е познат на старозагорската публика от спектакъла „М.М.Е. кой пръв започна” на известния македонски драматург Деян Дуковски.
Ванина Йорданова е един от анонимните пътници във влака, пътуващ за никъде в постановката „Българският модел”, който Драматичен театър „Гео Милев” представи на 29 септември в „Нощта на изкуствата”.
Между две репетиции тя намери време, за да отговори на нашите въпроси:
– Защо една професионална балерина избира актьорската професия?
– Имах нужда да разширя мирогледа си. Балетът винаги ще има място в сърцето ми, научил ме е както на професионална хигиена, така и на желязна дисциплина в работата. Но нещо сякаш не ми достигаше. Много спонтанно реших да кандидатствам в НАТФИЗ, подготвих се за две седмици. Никога не бях ходила по школи и по кръжоци, брат ми, който учеше режисура за драматичен театър в НАТФИЗ ми помогна, както и наш много добър приятел, който е актьор. Изпитът беше най-голямата излагация в живота ми, но въпреки това ме приеха. Признавам, че се чудих дали да се запиша, но накрая реших, че след като съм избрана, означава, че имам качества и обучението ми има смисъл. Попаднах в класа на проф. Снежина Танковска. Заедно с нейните асистенти Боян Арсов и Тея Сугарева тя ни оформи като мислещи и анализиращи хора и актьори. Никога няма да забравя какво ни казваше по време на репетиции: “Човешките усилия винаги имат смисъл!”. И аз си го повтарям всеки път, когато се сблъскам с някоя трудност. Независимо дали на сцената или в живота.
– Колко роли изигра на старозагорска сцена за една година?
– Първото представление, в което влязох, беше по заместване – „Сън в лятна нощ”, под режисурата на Елена Панайотова. В него играя ролята на Хермия.
След него започнах репетиции на „М.М.Е. кой пръв започна” на режисьора Николай Йорданов. За първи път се сблъсках професионално с брат ми. Тъй като всички в екипа бяхме своего рода дебютанти, процесът беше много по-различен от всичко, което сме правили досега. След „М.М.Е. Кой започна пръв” влязох в „Суматоха” и в “Полет над кукувиче гнездо” отново по заместване. В момента може да ме видите в по-новите ни заглавия – „Ние, врабчетата” и „Българският модел”. Започнах репетиции на „Хаос” с режисьор Петър Денчев.
– Как се чувстваш на репетиции с Петър Денчев?
– Имала съм възможността да работя с него в НАТФИЗ по представлението “Емилия Галоти”. Това е един режисьор с много модерно мислене, който умее да дава ясни и конкретни задачи на екипа си и въпреки това да поддържа атмосфера на свобода, която те стимулира да изразяваш собствено мнение.
– Как виждаш себе си? Като драматична или комедийна актриса?
– Не бих искала да се поставям в такива рамки. Всяка роля, независимо дали комедийна или драматична, носи възможност за опит. В крайна сметка професията на актьора изисква от него способността да се превъплъщава в много и различни персонажи.
– Определят те като “красиво момиче”, това ли ще бъде твоето основно амплоа?
– Със сигурност бягам от това да бъда просто „красива актриса”. Смятам, че професията, с която съм се захванала, изисква да изоставиш всякаква суета. Най-интересни са ролите, които ти позволяват да бъдеш “грозен” и да работиш отвъд рамките на физическите си качества. В крайна сметка един актьор не е картина, а отражение на действителността, а тя понякога е грозна.
– През последната година в ДТ „Гео Милев” бяха поставени няколко много модерни постановки, с много танци и движение . Чувстваш ли се готова за участие в динамични сюжети на сцената?
– Един актьор не трябва никога да занемарява тялото си. Проф. Снежина Танковска ни учеше, че театърът е едно изключително живо изкуство, което постоянно се мени и постоянно е в движение. Казваше ни, че актьорите трябва да имаме развита двигателна и музикална култура. Работата върху текста не е достатъчна. Днес световният театър бяга от статичните сцени и сюжетите на столчета.
– Лесно или трудно изучаваш една роля?
– Това е процес. И като всеки процес се случва поетапно. Един е процесът в театъра, а съвсем друг в киното. Лично на мен първия ми е много по-любопитен. От първото прочитане на текста до първата репетиция на маса, чак до първия сблъсък с публиката, градиш един персонаж, който остава да диша и живее в теб много след като завесата се е спуснала. Изисква се голяма отдаденост да му създадеш подходящия подслон.
– Излизаш ли лесно от роля, ако за един ден участваш в две постановки?
– Това изисква не малко ментална гимнастика, но с времето и опита ставам все по-добра в това да разграничавам персонажите си както един от друг, така и от себе си. Иначе съвсем ще полудея.
– Подкрепяш ли европейската практика преди представлението публиката да се запознава със сюжета от драматург, режисьор?
– За мен публиката се запознава с драматурга и режисьора през текста и представлението. Това е най-чистата форма на комуникация, която съществува само в изкуството. Въпреки това ние имахме възможност миналия сезон за подобни срещи, които бяха любопитни и за нас актьорите, и за публиката. Това подхранва в младите, а и в не толкова младите хора, някаква по-интимна връзка с играещия. Явява се възможността да го видиш извън “образа” му на сцена. Освен това винаги е интересно, когато се случи някаква дискусия относно видяното и изпитаното.
– За какви роли мечтаеш?
– Роли, които да ме предизвикват като актриса. Независимо дали идват от страниците на съвременни автори или класически. В момента Иван Верипаев ми е изключително интересен като драматург.
– Какво те зарежда?
– Любимите ми хора.
– Спасителните ти места?
– Театърът.
– Коя е последната книга, която прочете това лято?
– „Спомен за моите тъжни проститутки” на Маркес, който е един от най-любимите ми автори.
– Случва ли ти се една страница да я прочетеш още веднъж и още веднъж?
– Със сигурност. Едно от дипломните ми представления в НАТФИЗ беше „Бесове” на Достоевски. Този роман съм го прочела три пъти. Често прочиташ 30 страници, осмисляш и отново ги препрочиташ.
– Като актриса какъв финал предпочиташ – песимистичен или оптимистичен?
– Зависи от предисторията.
Пресцентър на ДТ “Гео Милев”
